Здравейте, приятели! Днес пак се връщам към любима тема – за доверието между хората – и малко по-подробно ще се спра на въпроса какво трябва и какво не да споделяме с половинката си. И кога?
Когато двама души започнат да се срещат, да си общуват, да стават близки, съвсем логично започват и да си вярват повече, да разбират, че човекът до тях би могъл да им даде ценни съвети.
Вече неведнъж е ставало дума, че здравата връзка се крепи преди всичко на основата на пълно и безусловно доверие. Имаме ли и най-малко съмнение в честността и добронамереността на половинката си, това не вещае нищо добро за отношенията ни.
Но да си дойдем на думата в контекста на горното – нужно ли е да споделяме абсолютно всичко с партньора си и той да научава всичко от нашето минало – до най-малката подробност?
Лично аз смятам, че миналото трябва да си остане там, където го е ситуирало времето – зад нас. Не казвам, че трябва да го забравим, да забравим поуките, които сме си взели от стари грешки. Не – просто не трябва да даваме шанс на нищо от това, което е останало зад гърба ни, да повлияе негативно на това, което ни се случва в момента, и на това, което ни предстои.
Все пак любовните отношения не са изповед в църква, в която човек трябва да излее цялата си душа и да каже най-дълбоките си страхове и тайни, всичките си прегрешения. Споделянето на подобна информация, освен че би била излишна и ненужна, често се оказва и доста опасна. Затова, ако сенките от миналото ви не ви тревожат и нямат никакво отношение към настоящата ви връзка, съветът ми е – замълчете.
Друг е въпросът обаче, ако става въпрос за факти, чието прикриване би могло да окаже влияние на връзката ви, още повече в случаите, когато партньорството се превръща в брак. Тогава съветът ми е: действайте като в храм! Кажете си всичко! Не само защото е въпрос на време то така или иначе да излезе на бял свят, а и защото това би бил един прекрасен тест и ориентир за това, кой и защо стои до вас. И дали стои!?
Leave a Comment