За днешната, доста нестандартна тема, ме подсети един филм, който съм гледала преди много години и който с удоволствие изгледах отново тези дни. Със сигурност има много филми, посветени на тази тема, но “Не без дъщеря ми” смятам за един от най-силните, още повече че се разказва действителна история. За тези, които не са гледали филма, ще го разкажа накратко. Американка се омъжва в родината си за иракчанин, лекар; под претекст, че отива само за да види роднините си в Ирак, той я води там заедно с малката им дъщеря. В Ирак – и под натиска на роднините си, и вследствие на собствения си събудил се верски фанатизъм – той категорично отказва да се върне в Америка, като принудително задържа и жена си, и дъщеря си, като ги задължава да спазват неприемливи за тях религиозни обичаи и начин на обличане. Накрая те някак успяват да избягат. Това е накратко филмът. И той затвърди една много стара моя убеденост по въпроса за браковете, в които двамата партньори изповядват различни религии, особено ако един от двамата или и двамата са силно вярващи. Мисля си, че любовта между партньори с такива различия не е невъзможна, даже в известен смисъл би била доста по-силна заради пречките, които са поставени пред двамата по причина на тази нееднаквост. Когато обаче става дума за споделяне на живот в най-битовия смисъл на тази дума и за брак, си мисля, че нещата са доста комплицирани и че трябва много внимателно да се прецени доколко възможно би било едно такова съжителство. Защото тук на сцената вече се появяват и близки, и роднини, всеки със собствени виждания и изисквания. Не са невъзможни такива бракове, има много примери за такива успешни семейни съюзи, но мисля, са с по-малка вероятност за добър изход –в крайна сметка обаче всичко зависи от толерантността на двамата и на хората около тях. И от това, дали наистина се обичат.