Днес ще се отклоня малко от приложно психологичната насоченост на блога ми, тъй като ми се прииска да споделя впечатленията си от една книга за любов, престъпление и творение. Наскоро ми попадна “Парфюмът” от немския писател Патрик Зюскинд, която доста ме накара да се замисля.
Историята проследява живота на Жан-Батист Грьонуй. Той се ражда и прекарва детството си сред мизерия и нищета. Отритнат от обществото, е принуден да води не лек живот. Но за сметка на това притежава много ценна способност – има дарбата да усеща ароматите, както никой друг. Това става и причината да се насочи към парфюмерийната индустрия.
С времето започва да убива и да извлича аромата на своите жертви, за да създава различни парфюми. Жертвите му са жени, заради тяхната нежност, топлота, любов и невинност.
Представете си да се напръскате с парфюм, който е съставен от подобни съставки и чрез него да излъчвате доброта и обич? Какви биха били последиците?
Самия герой на романа се стреми към тъкмо такива ухания, за да набави за себе си онова, което му е отказано, което му е липсвало през целия живот. Но времето и човешката жестокост изискват и той да е жесток – посредством уникалната си способност, но също така и чрез престъпление Жак-Батист се сдобива с аромата на любовта.
Като възмездие за читателя малко преди края на романа служителите на реда го залавят и осъждат на публична смърт. Но той вече е изобретил перфектния парфюм и чрез неговия аромат кара всички на площада да му простят ужасните деяния и дори да го обикнат.
Най-емоционално наситен всъщност е края на историята, когато чрез уханието на своето творение Жан-Батист въздейства много фино на останалите като поражда копнеж и желание да се сдобият с частица от огромната любов и нежност, която излъчва. Тогава финалът – една тълпа се събира около убиеца и го разкъсва на парчета в своята невъздържаност, е може би очакван. Поуката: може би това би се случило с всеки, ако се осъществи изконното му желание да бъде харесван и обичан от всички.