Здравейте, приятели! Днешната тема е доста сериозна, а и напоследък се явява като проблем при все по-голям брой двойки, затова си струва да я обсъдим. Може ли невъзможността на единия от двамата партньори да бъде родител да разруши отношения, понякога градени с години? И трябва ли да осъждаме този, който е инициирал раздялата?
Повечето хора, които имат сериозни връзки, приемат за най-логичен и нормален развой създаването на семейство, появата на деца – напълно обичайни разсъждения на практика на всеки един от нас. Като че ли по рождение ни е заложена тази представа за щастливо бъдеще. Но както се казва, ние предполагаме, животът разполага.
До момента, в който не се сблъскаме лично и челно с проблема, ние си мислим, че той е в графата “неща, които се случват на другите, но няма как да ни засегнат”. Само че такава графа в живота няма – не съществува пълна застраховка срещу нито един проблем или неприятност. Но да видим как бихме реагирали?
Възможните позиции са две – или причината е в нас, или е в партньора. И двете са достатъчно деликатни. Защото съвсем не е задължително инициаторът да е партньорът, който е в състояние да има деца, възможно е другият поради чувство на вина или защото не желае да пречи на мечтите на другия, да поиска прекратяване на отношенията.
Според мене именно такива моменти проверяват силата и истинността на чувствата. Ако човек не е в състояние да преосмисли даже и важните си мечти заради любимия човек, да бъде до него в трудности и неприятности, то това е една принципно обречена връзка.
Разбира се, всеки има собствени възгледи и усеща живота и мечтите си по свой начин и никой не може да му отнеме това право. Нито да го осъжда. При всички случаи обаче, от която и страна да сте и каквато и да е развръзката, ако животът ви подложи на подобно житейско изпитание, приемете го философски като тест за силата на чувствата.