Беше малко след осем вечерта в едно от онези модерни кафенета в Лозенец, където ароматът на кафе и препечен хляб се смесва с усещането за градска самота. На съседната маса седеше мъж, вперил поглед в телефона си. Не пишеше съобщения, не разглеждаше социални мрежи. Четеше поредния наръчник за личностно развитие. Заглавието обещаваше нещо впечатляващо – как човек да стане по-привлекателен, по-уверен, по-желан.
Всичко около него изглеждаше под контрол. Подредени вещи, премерени движения, внимателно подбрано кафе. Изглеждаше сякаш не чака никого. По-скоро работеше върху нова версия на себе си.
И тогава ми хрумна колко много съвременните отношения започнаха да приличат на сглобяване на мебели. Получаваш инструкции, следваш стъпките и очакваш накрая да получиш желания резултат. Само че хората не са мебели. Нямат стандартни размери, нито идват с ясни указания за употреба.
Въпреки това цяла индустрия печели от убеждението, че всеки проблем може да бъде решен с още един курс, още една книга или още една система за самоусъвършенстване. Сякаш любовта е техническа задача, а самотата – дефект в програмата.
Днес все по-често чуваме хора да говорят за връзките като за списък с изисквания. Търсят емоционална интелигентност, финансова стабилност, комуникационни умения, правилен тип привързаност. Разумно е, разбира се. Но понякога звучи така, сякаш не търсим човек, а сравняваме технически характеристики преди покупка.
На няколко метра от мен жена разглеждаше профили в приложение за запознанства с концентрацията на човек, който проверява наличности в склад. Всяка снимка, всяко описание, всяка подробност беше подложена на анализ. Всичко изглеждаше логично и ефективно. Само че любовта рядко се подчинява на логиката.
Парадоксът е, че колкото повече се стремим да оптимизираме отношенията, толкова повече губим от тяхната спонтанност. Започваме да възприемаме хората като проекти за подобрение, а не като личности. Вместо да преживяваме срещите си, започваме да ги управляваме.
А най-интересните неща в живота почти никога не се случват по план.
След известно време мъжът затвори телефона си. Погледна през прозореца, въздъхна и поръча още едно еспресо. Вероятно за деня беше приключил с всички съвети, стратегии и насоки.
Защото колкото и да се опитваме да превърнем човешките отношения във формула, винаги остава нещо, което не може да бъде измерено, изчислено или оптимизирано. И може би именно в това се крие тяхната истинска стойност.
Видях същия тип мъже с телефони в ръка в някакво заведение, ама те слушаха подкасти за продуктивност, не четаха наръчници. Като ги гледам, винаги изглеждат напрегнати, все едно са на интервю за работа, а не си пият кафето. Е, може и да им върви, ама на мен ми идва в повече — затова си гледам пътя, както винаги, и не се занимавам с такива експерименти върху себе си.
Преди години се вкопчих в една програма за личностно развитие и резултатът беше обратен – колкото повече следвах стъпките, толкова по-изкуствен ми ставаше животът. В кафенето онзи мъж от статията ми напомни точно за това – как човек се опитва да „сглоби“ себе си по инструкция, вместо просто да си бъде себе си. В крайна сметка, най-важното е да не забравяме, че сме хора, а не мебели.
Много точно си уловил усещането за тези курсове – сякаш гледаш схема за сглобяване и вярваш, че всичко ще пасне. Аз съм учителка и често ми се случва да виждам как учениците се опитват да „поправят“ себе си по рецепти от интернет, но забравят, че човек не е IKEA масичка. Понякога точно „дефектите“ ни правят интересни.