Здравейте, приятели на блога ми за любов, романтика и обикновени човешки отношения :). Ще ми се заедно да поразсъждаваме върху тезата, изложена в заглавието на днешния ми материал. Така ли е наистина? Струва ми се, че този проблем с пълно основание би могъл да се смята за една от основните причини за самотата, която придобива все по-застрашителни размери.
Алиенация, или отчуждение, както искате го наречете – една от модерните болести на новото време. Спомнете си как само преди десетина години съвсем спокойно можехме да звъннем на близки и не толкова близки хора, приятели, съседи, колеги, да поговорим с тях, да споделим нещо интересно, което ни се е случило, или нещо, което ни безпокои. Без предварителни уговорки – просто да звъннем и да ги поканим на разходка в парка, на кино, на кафе.
Днес – дали заради собственото си забързано и трудно ежедневие, дали заради все по-често срещаната студенина и отхвърляне от околните – ние изначално предполагаме, че ако звъннем на някого просто да си поговорим, ако го поканим на кафе или разходка, ще се натрапим неприлично, че няма да бъде възприето нормално и добронамерено.
Но да си кажем честно – в повечето случаи тези страхове са свързани не толкова с обективното състояние на нещата и хората около нас, колкото със собствените ни комплекси, с мисълта за нашата безполезност и нежеланост. Страхове, които не само че не ни помагат, но и пречат. Защото много често предпазливите реакции, свързани с тях, ни карат да изглеждаме в очите на околните индиферентни, равнодушни, дистанцирани и неангажирани.
Затова трябва да се опитаме да гледаме зад нещата – да не виждаме враждебност там, където тя не съществува. Единственият сигурен знак за отхвърляне е вече случилото се отхвърляне, а не предполагаемото.